Аз нося в гърдите си едно сърце и чувствам, че то иска да пее заедно с музиката на ранната утрин, да приглася на слънцето, да тръпне в мълчаливото тържество на звездната нощ.
Когато върша своята дневна работа, сърдцето ми мълчи, защото тя е чужда нему.
Колчем съм се опитвал да извикам из неговите струни други песни, извън тия, които то желае, аз съм страдал, плакал съм и през тия дни синевината на небето не ми се е усмихвала.
Разбирам, че моето сърце долавя по-лесно от моя разум словата от песента на утрото, шепненето в ромона на дъжда, провикването на ранобудните птици.
Разбирам, че сърдцето ми е подарено от Него – от великия Господар на световете и то ме учи да слушам през него мелодиите на кротката Му ръка.
В дни, когато аз слушам в сърдцето си тая мелодия, когато тръгна по пътеките, които показва, тогава то ликува, радва се, небето ми се вижда по-синьо, гласът и провикването на птиците – като познат приятелски зов, а седемте багри в капките на росата – като седем милувки, които докосват душата ми.
Онова, което разумът тълкува с дни и години, сърдцето ми го знае в миг, то различава по-лесно, по-ясно вижда, и би ме учило по-добре, стига да знаех и да можах всякога да чувам неговия глас.
Аз имам сърце, което познава четирите годишни времена, седемте тайни на света. То е мое тогава, когато аз го слушам, защото колчем искам да засвиря на неговите струни друга мелодия, вън от песните за Великия Господар на световете, то ридае, мъчи се и плаче заедно с разплаканото, тъжно небе на тоя ден.
Аз знам, че ще стана господар на своето сърце в деня, когато го подаря завинаги на неговия Господар.